А сам чувствал ли си се сред хора? Разбира се, че да. Дали седнал на някоя пейка или луксозен фотьойл в изтънчено заведение. Чувал ли си тишината в гласовете на хората, забил поглед в земята или отвеял се някъде в далечината? Чул си, разбира се, че си чул. И си ги видял как стоят, говорят, засмиват се, пристъпват крачка назад, после две напред и продължават да говорят и да се смеят. Но не си застанал до тях, другаде си бил. Някъде в някой далечен или дори близък, просто в някой спомен, опианен от едно чувство. Знаеш кое е това чувство нали? Едно за топлина, едно чувство за сигурност. Онова, дето те кара от нищото и насред нищото да се усмихнеш и изпълва очите ти с един блясък. Но не те кара да се усмихнеш чувството, завлича те, спомняш ли си? Сещаш ли се последният път, как душата ти замря не от чувството, а от спомена за него? Почувства ли се все едно няма да го изпиташ повече? Минаха ли през главата ти мисли, защо това чувство е вече спомен? Върна ли се към разногласията? Помисли ли си как може би една неизречена дума, едно неизвършено действие, един премълчан вик и един скрит поглед са щели да запазят това чувство, а не биха го превърнали в спомен? Обвини ли се? Разбира се, че се обвини. Спомни си всички студени вечери, когато заспиваше сам, но сърцата ви спяха заедно? А върна ли се в онзи ден, в който те накара да се почувстваш единствен/а? Веднага след това припомни ли си с какво беше различен/а? Опита ли се да си спомниш първото нещо, което ти каза? Нещото, с което те спечели? Спомни ли си и това, с което те загуби? После осъзна, че всъщност не те е загубил/а, нали? Още си негов/йн. Припозна ли чуждата вина? Прие ли я за своя?  И когато след десет минути, някои около теб се обърна и те попита какво ти има и ти отвърна "нищо" чие име влезе в съзнанието ти? След това, като отрече вече няколко пъти, това същото име напусна ли съзнанието ти?  "Нищо.".  "Нищо" винаги е нечие име. А нечие име винаги е чувство. И това чувство винаги е липса. Празнота.  И няма да те питам повече, дали нещо се е случило, просто ще отправям въпросите, защото знам, че си бил там и си усетил всичко, което ще попитам. Прокле ли се в онзи ден? Намрази ли се? Пожела ли да се върне там и да промениш всичко? Да премълчиш нещо? Представи ли си картината по друг начин? Съжали ли, че не задържа гнева в себе си? Искаше да продължиш илюзизята? Тая, в която си щастлив и налудничево влюбен, макар и сляп за действителността? Залипсваха и ти розовите очила, с форма на сърца? А оная усмивка, която се появаваше всеки път когато се сети за теб? Всяко "добро утро" и всяко "лека нощ". Всяко "как си", всяко "как мина деня ти". Всяко "тук съм" и всяко "липсваш ми". Онова липсваш ми, където липсваш, не защото си бил там и вече те няма, а липсваш ми като "искам да си до мен, тук и сега." И сега, когато изля гневя си, след като афектора напусна съзнанието ти, същия афектор, с който замени всичко хубаво и сега стои едно празно пространство в душата и сърцето ти, намрази ли се? Осъзна, че за самотата са нужни двама нали? Посочи напред с показалеца си и помисли какво виждаш. Един пръст, който сочи напред, три обърнати към теб и петия сочи на страни. С показалеца каза "ти си виновен", на човека, когото обичаш и го нарани. С палеца посочи хората, които говореха и обвини и тях, ала към всичките сочеше по един пръст, а към теб сочат три. И така ги загуби, обвини тях, не видя вината в себе си. Но беше прав нали? Прав и самотен. Харесва ли ти да живееш с мисълта, че си бил прав, доставя ли ти удоволствие, когато знаеш, че си можел да бъдеш щастлив? Какъв е смисълът да си прав? Това топли ли те вечер? Събужда ли те сутрин или вместо да те събуди, те е държало буден, потънал в дълбоки мисли. И сега като се върна на тези места, какво искаш? Да бъдеш прав или щастлив..? Помисли ли да пишеш? Да звъннеш или да отидеш? Помисли, но беше късно, нали? Не, не късно, безсмислено някак си. И пак се мразиш, нали? Недей, нали си прав? Не искаше ли точно това? 

чувства на самота сред другите хора е супер, защото така осъзнаваш самотата, но освен това имаш невероятната възможност да се почувстваш и едновременно като част от общото, от групата, като част от хората сред, които се чувстваш сам, далечен и различен. И е яко защото само така можеш да съзнаеш и своята индивидуалност и това, с която ти можеш да допринесеш за другите, за общото. Усещането на самота е задължително условие за осъзнаването на своята уникална индивидуалност. И е гот, защото разбираш, че има за какво да продължиш напред с останалите, защото те имат нужда от...твоята усмивка да речем, или начина по който приготвяш пиле по сечуански със сладко-кисел боровинков сос!